Погребението на шестдесетгодишния фермер започна в студена и мрачна сутрин.
Тежки облаци покриваха гробището, вятърът леко люлееше голите клони на дърветата, а мократа земя, напоена от нощния дъжд, полепваше по обувките.
Около прясно изкопания гроб се бяха събрали семейството, съседите и почти цялото село. Всички познаваха покойния. Някои купуваха мляко от него, други бяха работили с него във фермата, а мнозина го уважаваха заради честността и трудолюбието му.
До ковчега стоеше съпругата му с зачервени от плач очи. До нея синът им пушеше мълчаливо, като от време на време отвръщаше поглед, за да скрие треперенето на лицето си.
Свещеникът тихо произнасяше молитва. Всички бяха навели глави. Чуваха се единствено вятърът и приглушените ридания на няколко жени.
Тогава отдалеч се разнесе силно цвилене.
В началото никой не разбра какво се случва. Хората се обърнаха, а само след няколко секунди огромен тъмнокафяв кон препусна между гробовете откъм входа на гробището.
Това беше Гръм, любимият кон на фермера и негов верен спътник в продължение на почти петнадесет години.
Животното изглеждаше силно разтревожено.
Очите му бяха широко отворени, ноздрите му трепереха, а мократа му грива беше полепнала по шията. Препускаше толкова бързо, че земята хвърчеше изпод копитата му.
Няколко мъже се затичаха, за да го спрат, опитвайки се да хванат юздите, но Гръм яростно разтърсваше глава, дърпаше се и цвилеше с такава сила, че всички настръхнаха.
— Махнете го оттук! — извика някой.
Но конят не се подчиняваше на никого.
Той рязко спря пред ковчега и започна да обикаля около него, дишайки тежко и непрекъснато душейки капака.
После внезапно вдигна едно копито и удари дървото.
Разнесе се глух удар.
Всички присъстващи подскочиха.
— Полудял е от мъка… — прошепна една жена.
Но Гръм удари втори път.
После трети.
С всеки следващ удар ставаше все по-неспокоен. Пръхтеше силно, разтърсваше глава и удряше с такава сила, че няколко мъже отчаяно се опитваха да го задържат.
Един го хвана за шията, друг се опита да го блокира отстрани, но Гръм внезапно се изправи на задните си крака и стовари предните си копита направо върху ковчега.
Жените изпищяха.
Няколко души се отдръпнаха уплашено.
Конят удряше капака с невероятна ярост, сякаш отчаяно се опитваше да достигне нещо.
По лакираното дърво започнаха да се появяват пукнатини.
Един удар.
После втори.
После трети.
Изведнъж се разнесе силен трясък.
Капакът на ковчега се счупи.
За няколко секунди над гробището се възцари мъртва тишина.
Всички останаха неподвижни, вперили поглед във вътрешността.
След миг някой прошепна с треперещ глас:
— Боже мой…
В ковчега имаше… 😱😳
А вие? Смятате ли, че животните са много по-умни, отколкото си представяме?
