Леони се обличаше напълно обикновено — като всяка млада жена, която минава с мотор през малък германски град. Нямаше служебна кола, охрана или ескорт. Само стар мотор, кожено яке и спокоен поглед, който не издаваше абсолютно нищо.
Когато наближи Хиршвалден, тя забеляза полицейски контролен пункт на входа на града.
До бариерите стояха няколко полицаи. Сред тях веднага се открояваше главният комисар Клаус Пранте — висок, самоуверен мъж с лице на човек, който твърде дълго се е чувствал недосегаем.
Той ѝ даде знак с палката да спре.
Леони спокойно отби мотора встрани и свали ръкавиците си.
— Накъде така? — попита Пранте с остър тон.
— На сватбата на моя приятелка — отговори тя спокойно.
Двадесет и осем годишната Леони Бергер имаше дълга руса коса и поглед, който трудно можеше да бъде пречупен. Пранте я огледа от глава до пети и се засмя подигравателно.
— Аха… малко празненство, а? А каската? Татко ли ти я сложи?
Останалите полицаи тихо се разсмяха.
— Карала си твърде бързо. Това ще ти струва скъпо, госпожице.
Той вече беше извадил акта, но Леони веднага разбра, че тук не става въпрос за правила или безопасност.
Това беше демонстрация на власт.
— Не съм нарушила никакъв закон, господин комисар — каза тя твърдо.
Пранте я погледна раздразнено.
— Не е нужно ти да ни обясняваш закона.
След това се обърна към един от полицаите.
— Да я научим малко на уважение.
И без никакво предупреждение я удари през лицето.
Бузата на Леони веднага почервеня, главата ѝ се извърна настрани, но тя бързо възвърна равновесието си. Не заплака. Не извика.
В очите ѝ се появи само студен гняв.
Пранте се усмихна още по-широко.
— Още ли си толкова горда? Спокойно… ще те пречупим.
Млад полицай пристъпи напред.
— Да я заведем в участъка. Там ще се научи как се говори с нас.
Един от полицаите грубо хвана Леони за ръката.
— В колата. Веднага.
Тя рязко издърпа ръката си.
— Не ме докосвай. Ще съжаляваш.
Пранте започваше да губи контрол.
— Чухте ли тази арогантна принцеса?
Изведнъж друг полицай я хвана грубо за косата и я дръпна силно. Леони простена от болка, но продължи да мълчи. Искаше да види докъде са готови да стигнат тези мъже.
Тогава един от полицаите удари мотора ѝ с палката.
— Ще видим колко дълго ще останеш толкова смела.
И точно тогава Леони осъзна нещо ужасяващо.
Тези мъже не се страхуваха от нищо.
— Знаеш ли колко като теб съм пречупил? — изкрещя Пранте.
— Вземайте я!
В участъка атмосферата беше още по-лоша.
Мръсни стени, тежък въздух и погледи на хора, които отдавна бяха престанали да различават властта от насилието.
Пранте хвърли якето си на стола и се усмихна презрително.
— Донесете чай. Днес имаме специална гостенка.
Леони продължаваше да мълчи.
Тя наблюдаваше всичко.
Лицата.
Бюрата.
Камерите.
Страха в очите на другите хора.
Младият полицай прошепна на Пранте:
— Какво не е наред с тази жена?
Пранте сви рамене.
— Няма значение. Напиши превишена скорост, липса на каска… каквото и да е. Важното е да пречупим гордостта ѝ.
Леони чуваше всяка дума.
Но не реагираше.
— Име? — попита Пранте.
— Адрес? Кой е баща ти?
Тишина.
Пранте удари масата с такава сила, че прозорците затрепериха.
— КАК СЕ КАЗВАШ?!
Леони бавно вдигна поглед.
— Сабине Меер.
Пранте избухна в подигравателен смях.
— Разбира се. Лъжкиня.
Той веднага нареди да я заключат в килия.
Вътре вече имаше две жени. Едната я погледна със съжаление.
— Защо те прибраха?
Леони само леко се усмихна.
Седнала в тъмния ъгъл, тя чуваше гласовете от коридора.
— Добавете и кражба, и изнудване в доклада — каза Пранте.
— Но нямаме доказателства… — отвърна несигурно младият полицай.
Пранте се разсмя.
— Тук доказателства не ни трябват.
Няколко минути по-късно полицай отново грубо хвана Леони за ръката.
И тогава твърд глас прозвуча на входа:
— Пуснете я веднага.
Всички се обърнаха едновременно.
На вратата стоеше Маркус Шрадер — първи полицейски комисар.
Той беше известен със своята дисциплина и студен характер. Но когато видя Леони, лицето му веднага се промени.
— Какво става тук? — попита той с ледено студен глас.
Пранте се опита да се усмихне.
— Нищо особено, шефе. Просто едно нахално момиче.
Шрадер не отговори веднага.
Той наблюдаваше Леони с нарастващо подозрение.
Нейното спокойствие.
Стойката ѝ.
Мълчанието ѝ.
Нещо не беше наред.
— Какво е направила? — попита накрая.
— Съпротива при пътна проверка — отговори бързо Пранте.
— Била е без каска и се опитваше да ни поучава.
Шрадер погледна Леони право в очите.
— Как се казвате?
Тишина.
Пранте се засмя саркастично.
— Виждате ли, шефе? Дори името си не иска да каже.
Но в този момент Шрадер усети, че в цялата ситуация има нещо много нередно.
— Преместете я в отделна килия — каза спокойно.
— Искам да говоря с нея насаме.
Пранте замръзна.
— Но господин Шрадер…
— Без спорове.
Леони беше преместена в малка задушна килия в края на коридора.
Тя спокойно седна до стената.
И тогава един полицай влетя паникьосан в участъка.
— Господин Пранте… пред сградата има правителствена лимузина.
— Какво?! — изсъска той.
— Пристигнал е началникът на националната полиция.
Пранте пребледня мигновено.
Погледна през прозореца и усети как студена пот се стича по гърба му.
Няколко секунди по-късно вратата на участъка бавно се отвори.
Началникът на националната полиция влезе вътре.
И веднага погледна към Леони…
