Артьом бил на 19 години, когато пристигнал в голям град, за да продължи образованието си, и наел малък, но скъп апартамент. Собственичката му, Марина, била на 65 години. Тя била заможна жена, която притежавала няколко апартамента и къща извън града.
В началото Артьом я възприемал единствено като собственичката на жилището, което наемал. Но когато разбрал колко значително е състоянието ѝ, започнал да я гледа по съвсем различен начин.
Един ден ѝ предложил брак.
Марина го гледала дълго, а след това, противно на очакванията му, се съгласила.
Артьом бил убеден, че е изчислил всичко перфектно. Планът му бил да живее с Марина една-две години, след което да поиска развод и да се опита да получи част от имуществото ѝ.
Но преди сватбата Марина поставила пред него брачен договор.
– Прочети го внимателно – казала тя спокойно.
Артьом набързо прегледал няколко страници и подписал.
В деня на сватбата бил напълно доволен от себе си. Вече си представял богатството, което според него го очаквало.
Все още не подозирал, че само три дни по-късно ще започне да гледа на този брак по съвсем различен начин…
След сватбата Артьом бързо разбрал, че Марина не иска бракът им да бъде само формалност.
Тя очаквала от него действително да живее като неин съпруг: да прекарват време заедно, да ѝ помага с домакинските задължения, да я придружава при посещенията на близките ѝ и да участва в семейния живот.
Артьом ставал все по-раздразнен.
Няколко месеца по-късно решил, че е време да поиска развод.
– Повече не искам да живея така. Нека се разведем – заявил той.
Марина го погледнала спокойно.
– Сигурен ли си?
– Разбира се.
Тогава тя извадила брачния договор, който той бил подписал преди сватбата.
– Изобщо прочете ли го?
Артьом замълчал.
Марина отворила договора на съответната страница и му показала клаузата, под която стоял неговият подпис.
В договора било записано, че ако съпругът сам предприеме инициативата за развод, трябва да изплати на съпругата си сума, равна на половината от стойността на цялото свое имущество.
А състоянието на Марина възлизало на значителна сума.
Артьом пребледнял.
– Това е невъзможно…
– Ти сам го подписа – отговорила Марина.
Но го очаквала още една неприятна изненада.
В договора имало и клауза за изневяра: ако единият съпруг изневери на другия, виновната страна трябвало да изплати на измамения партньор огромна финансова неустойка, определена в условията на договора.
Артьом разбрал, че дори опитът тайно да започне връзка с друга жена можел да го доведе до финансова разруха.
Марина помълчала известно време, преди да заговори.
– Още от самото начало знаех защо се ожени за мен.
Младият мъж свел поглед.
– Тогава защо се съгласи?
– Защото се надявах, че с времето ще се промениш. Но сега си мой съпруг. Искаше да получиш богатството ми, а вместо това получи семейство.
Артьом не отговорил.
Той мечтаел да остане с Марина само година-две, да получи парите ѝ и след това да започне нов живот.
Но собствената му алчност го поставила в положение, от което не можел да излезе, без да понесе огромни финансови последици.
Така младият мъж, който се опитал да се възползва от по-възрастна жена заради богатството ѝ, в крайна сметка трябвало да се изправи пред последиците от собствената си алчност.
Младостта му вече минавала до жена, която не обичал — жена, за която се бил оженил единствено заради парите ѝ.
