Трима хулигани нападнаха млада жена, която смятаха за беззащитна, и се опитаха да я ограбят, убедени, че пред тях стои просто уплашена и безпомощна жертва. Но те дори не подозираха какво щеше да се случи само минута по-късно.
Да нападнат беззащитно момиче? Те наистина вярваха, че всичко ще бъде толкова лесно.
Утрото в парка беше тихо и приятно. Вероника тъкмо беше приключила с бягането, спря на една от алеите и се опита да си поеме дъх. Тренировката беше интензивна, но приятна. Косата ѝ беше вързана на висока опашка, около врата ѝ имаше тънка златна верижка, а на китката си носеше спортен часовник. Тя обичаше онези редки уикенди, когато най-сетне можеше да прекара малко време сама.
Алеята беше почти пуста. Влажният въздух след нощния дъжд ухаеше на паднали листа и свежест. Вероника тъкмо се насочваше към изхода, когато изведнъж чу зад себе си рев на двигатели.
Три мотоциклета се появиха иззад завоя и спряха точно пред нея. От тях слязоха трима едри мъже. Евтини анцузи, татуировки по ръцете и вратовете, подигравателни усмивки.
Водачът им пристъпи напред и я огледа от глава до пети.
— Е, красавице, сама ли се разхождаш? — проточи той с усмивка.
— Скъп ли е този телефон? Дай го насам, за да не го счупиш случайно.
Вероника остана мълчалива. Лицето ѝ беше сериозно, но в очите ѝ се усещаше напрежение.
Вторият мъж я заобиколи.
— Вижте я само колко е елегантна. Хубав часовник. Верижката също блести. Май има няколко неща, с които може да се раздели.
— Не трепери, ще внимаваме — добави третият с тих смях.
Бяха прекалено близо и напълно блокираха пътя ѝ.
— Разбираш, че тук няма кой да ти помогне, нали? — каза водачът. — Дай всичко спокойно и си тръгни.
— А ако не го направя? — попита Вероника спокойно, стараейки се гласът ѝ да остане уверен.
Мъжете се спогледаха.
— Тогава може да стане неприятно — отговори единият. — Не обичаме някой да ни противоречи.
Те се засмяха и продължиха да обсъждат телефона, маратонките и колието ѝ. Един от тях дори протегна ръка към рамото ѝ, сякаш искаше да провери колко е уплашена.
Пред себе си виждаха самотна жена, изморена след тренировка и привидно беззащитна.
Но нямаха представа какво щеше да се случи само минута по-късно.
Водачът направи още една крачка и се наведе към нея.
— Е, ще ми направиш ли тази услуга, или трябва да ти обясня по друг начин?
Вероника го погледна внимателно.
Без викове. Без паника.
Само напрежение в очите и студено, съсредоточено изражение.
— Наистина ли мислиш, че това е добра идея? — попита тихо тя.
Мъжете се спогледаха и избухнаха в смях.
— Чухте ли я? Опитва се да ни уплаши.
— Осъзнаваш ли с кого говориш, момиченце?
— Тук няма никого. Само ти и ние.
Вероника внезапно се усмихна.
— Точно така. Само вие и аз.
Единият от тях застина за миг.
— Защо се усмихваш?
— Защото нямате никаква представа в какво току-що се забъркахте — отговори тя.
Водачът пристъпи напред, видимо раздразнен.
— Стига с игрите. Телефонът и верижката. Веднага.
Точно в този момент, иззад завоя на алеята, сред сенките на дърветата, бавно се появиха двама внушителни мъже.
Това бяха телохранителите на Вероника.
Високи, облечени в черно, със сериозни лица. Приближаваха спокойно, без бързане и без излишни движения, но походката им излъчваше увереност.
Тримата мъже нямаха представа, че току-що са се опитали да ограбят дъщерята на един от най-богатите хора.
Те се обърнаха.
— Кои са тези?
Единият телохранител се приближи и попита хладно:
— Някакъв проблем?
Вероника дори не се обърна.
— Вече не — отговори спокойно.
Усмивките мигновено изчезнаха от лицата на тримата мъже.
