Само за две седмици 37 детегледачки напуснали имението на семейство Уитмор. 😱
Някои си тръгнали разплакани, други ядосани, а последната напуснала с разкъсани дрехи и следа от ухапване по рамото.
Преди да си тръгне, тя само прошепнала:
— „Тези момичета не се нуждаят от детегледачка… Те се нуждаят от някой, който да ги спаси.“
Дори агенциите за детегледачки включили адреса на имението Уитмор в черния си списък.
Но когато 25-годишната Мая получила предложение за работа с тройно по-висока заплата, тя го приела.
Имала нужда от парите и не вярвала на плашещите слухове.
Само че още щом прекрачила прага на луксозното имение, разбрала, че историите съвсем не са били преувеличени…
Още същия ден Мая пристигнала в имението на семейство Уитмор.
Отвън то изглеждало величествено. Прекрасно поддържани градини го заобикаляли, а слънчевите лъчи се отразявали в огромните прозорци.
Но в момента, в който входната врата се отворила, красивата картина изчезнала.
Мраморният под бил осеян с парчета счупено стъкло.
Високите стени били покрити с ярки рисунки, направени с цветни маркери.
Елегантните мебели бяха покрити с петна от боя.
Из салона бяха разпръснати кукли без глави, а във въздуха все още се носеше лек мирис на дим.
Пазачът я погледна със съчувствие.
— Успех — каза тихо.
Даниел я чакаше на горния етаж.
Изглеждаше изтощен. Под очите му имаше тъмни кръгове, а вратовръзката му беше разхлабена.
— Благодаря ви, че дойдохте.
— Казвам се Мая.
— Даниел Уитмор.
Той обясни, че е наета единствено да се грижи за дома.
Преди Мая да успее да отговори, от кабинета се чу силен вик.
— Още една!
След това се разнесе смях.
— Обзалагам се, че няма да остане до вечеря.
Даниел сведе поглед.
— Съжалявам…
Мая само се усмихна.
— Ще започна от долния етаж.
Когато влезе в коридора, там я чакаха шест момичета.
Всички я наблюдаваха внимателно.
Най-голямата, Харпър, стоеше със скръстени ръце.
Ейвъри държеше кофа, пълна с яркочервена боя.
Близначките Лили и Нора въртяха ножици в ръцете си.
Осемгодишната Софи влачеше мокро одеяло.
Малката Ела стискаше стар плюшен заек без едното ухо.
— Значи… — каза Ейвъри с усмивка. — Ти си номер тридесет и осем.
Мая се усмихна спокойно.
— Възможно е.
Харпър присви очи.
— До довечера вече няма да си тук.
— Аз не съм вашата детегледачка — отвърна Мая. — Дошла съм да подредя къщата.
Ейвъри повдигна кофата с боя.
— Можем да направим това доста трудно.
— Тогава просто ще почистя отново — каза Мая спокойно.
Момичетата се спогледаха изненадано.
Не очакваха такава реакция.
Без да каже нито дума, Мая сложи гумени ръкавици и взе метла.
— Първо ще съберем счупеното стъкло. Не искам някой да се нарани.
— Няма да ни казваш какво да правим! — отвърна Харпър.
— Не се опитвам.
— Просто не искам някой да настъпи стъклата.
Настъпи тишина.
След няколко секунди малката Ела тихо каза:
— Аз съм Ела.
Мая ѝ се усмихна топло.
— Приятно ми е да се запознаем, Ела.
Една по една и останалите момичета казаха имената си.
За първи път от много седмици някой говореше с тях без страх, без гняв и без съжаление.
Даниел наблюдаваше всичко мълчаливо от края на коридора.
Вместо поредния хаос, той видя Мая спокойно да мете пода, докато дъщерите му стояха тихо до нея.
Нещо започваше да се променя.
За първи път след смъртта на Грейс някой не се опитваше да контролира момичетата.
Опитваше се да ги разбере.
