Утрото на Селена започна точно така, както тя си го беше представяла в продължение на много години. Само след няколко часа щеше да стане съпруга на Дейвид, с когото бяха заедно от почти четири години.
За сватбата бяха избрали малка стара църква извън града. Тя се намираше на хълм, заобиколен от гора. Сградата беше на повече от сто години, но вътрешността ѝ беше добре поддържана: високи тавани, стари дървени пейки, големи прозорци и бели цветя, подредени покрай пътеката.
Селена беше решила да пристигне в църквата по доста необичаен начин — на своята кобила Леа.
Беше получила сивата кобила още като тийнейджърка. През годините двете бяха станали толкова близки, че Селена можеше да разбере много само по едно движение на ушите ѝ или по най-малката промяна в поведението ѝ.
Леа винаги беше имала спокоен характер. Дори силните шумове рядко я плашеха.
Затова никой не очакваше онова, което се случи в деня на сватбата.
Селена пристигна пред църквата, слезе от коня до входа и предаде юздите на служител от конюшнята, който трябваше да отведе Леа обратно.
– Ще се видим довечера – усмихна се Селена и нежно погали кобилата по муцуната.
Няколко минути по-късно церемонията започна.
Дейвид вече стоеше пред олтара. Музиката зазвуча, вратите се отвориха и Селена бавно тръгна по пътеката.
Беше направила само няколко крачки, когато отвън се чу силно цвилене.
Селена веднага разпозна гласа на Леа.
Всички гости едновременно се обърнаха към вратата.
В следващия миг вратите рязко се отвориха и кобилата се втурна в църквата.
Няколко души уплашено скочиха от местата си.
– Изведете я оттук! – извика някой.
Служителят от конюшнята се втурна след нея и се опита да хване Леа за юздите, но кобилата отстъпи назад и не му позволи да се приближи.
След това спря точно пред Селена.
Дишаше тежко, нервно пристъпваше от крак на крак и постоянно вдигаше глава.
– Леа, спокойно – каза тихо Селена и протегна ръка към нея.
Обикновено този глас беше достатъчен, за да се успокои кобилата.
Този път обаче беше различно.
Когато Селена се опита да продължи напред, Леа се премести встрани и отново препречи пътя ѝ.
– Какво ѝ става? – попита объркано Дейвид.
Никой не можеше да отговори.
Младоженецът внимателно се приближи, за да помогне да изведат животното, но Леа внезапно се изправи на задните си крака.
В църквата се разнесоха уплашени възгласи.
Селена веднага отстъпи назад.
Няколко мъже вече се канеха да обградят кобилата, но момичето ги спря.
– Не я докосвайте. Никога досега не се е държала така.
Селена отново се приближи до Леа.
– Какво има, малката?
Кобилата леко се успокои, но все още беше нервна. Нежно побутна Селена по рамото с глава, сякаш я караше да се отдалечи.
Селена направи крачка.
Леа отново я побутна.
Тогава момичето забеляза нещо странно.
Леа почти изобщо не гледаше хората. Погледът ѝ постоянно беше насочен към тавана.
Селена проследи погледа ѝ.
Точно над олтара висеше голям стар полилей.
– Дейвид… – каза тихо тя.
Дейвид вдигна глава.
Първоначално не забеляза нищо необичайно.
След няколко секунди обаче видя, че полилеят леко се движи.
Прозорците бяха затворени, а в църквата нямаше никакво течение.
Леа отново изцвили силно и започна да отстъпва назад, като едновременно с това принуждаваше Селена да се отдалечи от олтара.
Изведнъж отгоре се чу тих метален скърцащ звук.
Разговорите веднага стихнаха.
Един от гостите вдигна глава.
– Всички далеч от олтара!
Дейвид бързо се приближи до Селена и хвана ръката ѝ.
Двамата се отдалечиха на няколко крачки.
Почти веднага отгоре се чу силен трясък.
Полилеят остана на мястото си.
Но точно до него се откърти част от стара дървена греда. Тя падна точно на мястото, където само няколко секунди по-рано трябваше да стоят младоженците.
Гостите панически започнаха да се отдалечават от олтара.
Изглеждаше, че опасността е отминала.
Леа обаче все още беше неспокойна.
Тя се обърна и започна да подтиква Селена към изхода.
– Мисля, че иска да излезем – каза Дейвид. – Всички трябва да напуснем църквата.
Хората един по един тръгнаха към вратите.
Селена, Дейвид и свещеникът излязоха последни.
Беше минала едва една минута, когато отвътре отново се чу силен трясък.
Част от конструкцията на тавана над олтара се срути.
По-късно специалисти внимателно провериха сградата и обясниха какво се е случило.
Предишната нощ беше валял проливен дъжд. Водата беше проникнала под покрива и постепенно беше повредила старите дървени конструкции. Някои от гредите се оказаха много по-слаби, отколкото се предполагаше.
Всички обаче се интересуваха особено от онова, което се беше случило с Леа, преди тя да се върне в църквата.
Служителят от конюшнята разказа, че докато отвеждал кобилата от сградата, тя внезапно спряла.
Леа няколко пъти вдигнала глава и погледнала към покрива.
Мъжът решил, че животното просто се е изплашило от нещо необичайно, и се опитал да продължи.
Скоро обаче от покрива започнали да падат малки парчета мазилка.
Леа рязко дръпнала юздите и се освободила.
Вместо да избяга възможно най-далеч, тя се обърнала и тръгнала обратно към църквата.
Сякаш искала да се върне при Селена.
Този ден никой не успя да обясни какво точно беше видяла или чула кобилата.
Но необичайното ѝ поведение помогна на хората навреме да се отдалечат от олтара, а след това и да напуснат сградата.
Разбира се, сватбата се разви съвсем различно от планираното.
Но Селена завинаги запомни един момент: докато всички около нея бяха объркани, Леа по някаква причина сякаш знаеше точно какво трябва да направи.
