— Искам да напуснеш дома ми.
Марина го погледна объркано.
От всички неща, които очакваше да чуе, това не беше сред тях.
— Направих ли нещо нередно?
— Не.
Богдан гледаше към езерото.
— Именно това е проблемът.
— Не разбирам.
Той извади от джоба си дебел плик и ѝ го подаде.
— Тук са парите за лечението на майка ти. Всичко, което още дължиш на клиниката. И заплатата ти за следващите шест месеца.
Марина не взе плика.
— Откъде знаете колко дължа?
Богдан се усмихна горчиво.
— Никой не влиза в дома ми, без предварително да бъде проверен.
Марина потръпна.
— Тогава защо ме наехте?
За първи път Богдан я погледна право в очите.
— Защото беше единствената кандидатка, която не знаеше кой съм.
Марина замълча.
— Другите знаеха — продължи той. — Някои се страхуваха. Други идваха от любопитство. Една се опита да снима раната ми. Друга продаде информация за състоянието ми.
— А аз?
— Ти дойде заради парите.
Марина стисна челюст.
— Майка ми е болна.
— Знам. И не те съдя. Напротив. Това беше най-честната причина от всички.
Той отново ѝ подаде плика.
— Вземи го и си тръгни.
— Защо?
Богдан се поколеба.
После каза:
— Защото започвам да ти имам доверие.
Марина едва не се засмя.
— И това е лошо?
— За човек като мен — да.
Той се обърна към имението.
— Утре пристига лекар от чужбина. Ако каже, че може да ме оперира, ще напусна страната.
— Кой го повика?
— Ти.
Марина замръзна.
— Аз?
Богдан извади от палтото си сгънат лист.
На него имаше списък с изследвания, симптоми и наблюдения.
Почеркът беше на Марина.
— Но ми беше забранено да записвам каквото и да било.
— И не си записвала.
Богдан вдигна листа.
— Разказала си всичко това по памет на лекар по телефона.
Тогава Марина разбра.
Три вечери по-рано, когато температурата на Богдан отново се беше повишила опасно, тя се беше обадила на стар университетски преподавател и му беше описала случая, без да разкрива самоличността на пациента.
— Подслушвахте ли ме?
— Моите хора чуват всичко.
Марина усети как гневът се надига в нея.
— Тогава ме уволнете.
Тя се обърна.
Богдан я спря само с гласа си.
— Лекарят каза, че си забелязала нещо, което всички други са пропуснали.
Марина спря.
— Какво?
— Раната не е основният проблем.
Богдан сведе поглед.
— В тялото ми е останал някакъв фрагмент.
Марина веднага си спомни старите медицински снимки.
— Парче от куршум?
— Не.
Тя се обърна към него.
— Тогава какво?
— Лекарят смята, че след стрелбата някой нарочно е поставил замърсен материал в раната ми.
Ръцете на Марина изстинаха.
— Кой ви е оперирал?
Богдан не отговори.
Не беше необходимо.
Изражението му казваше достатъчно.
Някой от най-близкото му обкръжение.
Някой, който е имал достъп до него, докато е бил в безсъзнание.
На следващия ден лекарят пристигна.
След няколко часа изследвания подозренията се потвърдиха.
Богдан не страдаше само от лошо зараснала рана.
Близо до гръбначния стълб имаше миниатюрно чуждо тяло, обградено от възпалена тъкан.
Операцията беше рискована.
Но възможна.
И още по-важно — лекарят обясни, че хроничното възпаление и медикаментите, които Богдан е приемал години наред, могат да обяснят и интимния проблем, заради който името му се беше превърнало в обект на шеги в целия град.
За пръв път слухът, който го преследваше вече четири години, имаше медицинско обяснение.
Но Богдан не изглеждаше облекчен.
Изглеждаше бесен.
— Кой е знаел? — попита той.
Лекарят вдигна очи.
— За фрагмента?
— Да.
— Някой със сигурност е знаел.
Същата вечер Богдан поиска досиетата на всички, които се бяха грижили за него след стрелбата.
Марина беше в стаята му, когато икономката донесе стара кутия от мазето.
От същото помещение, в което на Марина беше забранено да влиза.
Вътре имаше фактури, медицински доклади и снимки.
Богдан преглеждаше документите.
Изведнъж спря.
На един от докладите имаше подпис на лекар.
Под него имаше втори подпис.
На по-големия му брат.
Виктор.
Мъжът, който беше управлявал семейните дела, докато Богдан беше прикован на легло.
Богдан пребледня.
Марина разбра още преди той да каже каквото и да било.
— Брат ви е знаел.
Богдан не отговори.
На следващата сутрин Виктор беше повикан в имението.
Влезе усмихнат.
Два часа по-късно излезе без усмивка, придружаван от двама адвокати и хората на Богдан.
Не ставаше дума само за унижение.
Години наред Виктор беше подхранвал слуховете за брат си, плащал на хора да ги разпространяват и убеждавал Богдан, че състоянието му е необратимо.
Колкото повече Богдан се изолираше и отслабваше, толкова повече контрол поемаше Виктор.
Операцията се състоя три седмици по-късно.
Марина не влезе в операционната.
Чакаше в коридора.
Шест часа.
Когато хирургът излезе, свали маската си.
— Успяхме.
За пръв път, откакто го познаваше, Марина се разплака.
Богдан се възстановяваше бавно.
Не по чудо.
Не за една нощ.
Последваха месеци лечение и рехабилитация.
Но температурата изчезна.
Раната се затвори.
А проблемът, с който целият град се беше подигравал години наред, с времето се оказа обратим.
Една сутрин Марина намери заплатата си на масата, до същия плик, който беше отказала край езерото.
Отгоре имаше бележка:
„Дългът на майка ти е изплатен. Това не е подарък. Това е заплащане за нещо, което никой в тази къща не се осмели да направи: ти ме лекуваше като пациент, а не като име.“
Марина намери Богдан в кухнята.
Сам.
Наливаше си кафе.
— Казахте, че това не е подарък.
— Не е.
— Тогава какво е?
Богдан я погледна.
— Дълг.
— Аз просто си вършех работата.
— Именно.
Марина се усмихна.
— Тогава сме квит.
Богдан поклати глава.
— Не мисля, че някога ще бъдем.
Марина не се превърна в „жената, която го излекува“.
А Богдан не се промени внезапно в друг човек.
Истината беше по-проста.
Тя беше забелязала това, което всички останали бяха пренебрегнали.
А той, след години, прекарани сред хора, които му казваха само онова, което искаше да чуе, най-накрая беше срещнал човек, достатъчно беден, за да има нужда от парите му, но достатъчно достоен, за да няма нужда от одобрението му.
Няколко месеца по-късно някой в кухнята отново се пошегува със стария слух.
Богдан мина покрай тях и спря.
Всички замълчаха.
Той се усмихна.
— Смейте се колкото искате. Вече не ми пречи.
После погледна Марина.
— Понякога най-унизителното нещо, което ти се случва, се оказва точно онова, което ти показва кой наистина иска да те види излекуван и кой просто чака да те види паднал.
Този път никой не се засмя.
