Шейхът непрекъснато уволняваше медицинските сестри, докато един ден една млада жена не му каза истината
— Казах: махайте се оттук!
Шейхът за пореден път изгони още една медицинска сестра от стаята си.
През последните няколко месеца това се беше превърнало почти в ежедневие за цялата болница. Медицинските сестри се сменяха една след друга. Някои не издържаха на трудния му характер, други молеха да бъдат преместени в друго отделение, а трети напускаха още след първата си смяна.
Шейхът беше тежко болен и се нуждаеше от постоянни грижи, но се държеше така, сякаш всички около него му дължат нещо. Говореше грубо с лекарите, хвърляше документи на пода и можеше няколко пъти поред да натисне бутона за повикване на персонала, а след това да заяви, че вече няма нужда от помощ.
Ако медицинската сестра донесеше лекарствата с минута закъснение, той вдигаше скандал. Ако всичко беше направено навреме, пак намираше причина да бъде недоволен.
Никой вече не вярваше, че този човек може да се промени.
След поредния конфликт вратата на стаята се затвори и шейхът остана сам. Завеждащият отделението прекрасно разбираше, че няма да е лесно да намери нова медицинска сестра.
Същия ден работата беше предложена на млада жена на име Сара.
Веднага я предупредиха:
— Пациентът е изключително труден. През последните няколко месеца никой не се е задържал дълго при него.
Сара изслуша лекаря мълчаливо.
Тя прекрасно разбираше с какво се захваща, но не можеше да откаже. Няколко месеца по-рано баща ѝ беше загубил работата си. Семейството вече не успяваше да изплаща кредита, а банката беше започнала процедура по отнемане на дома им.
Тази работа беше много важна за Сара.
На следващата сутрин тя пое дълбоко въздух и влезе в стаята.
Шейхът дори не изчака да се приближи.
— Коя сте вие? Махайте се от стаята ми!
Сара спокойно затвори вратата, остави папката с документите на масичката и започна да преглежда медицинското досие, сякаш изобщо не беше чула думите му.
Поведението ѝ изненада шейха.
Обикновено след първия му вик медицинските сестри се изнервяха, започваха да се оправдават или веднага излизаха. Тази млада жена обаче спокойно продължи да върши работата си.
— След половин час и вие ще си тръгнете, като всички останали.
Сара вдигна поглед.
— Ще видим.
Шейхът се усмихна подигравателно. Беше сигурен, че скоро и тя няма да издържи.
През целия първи ден се опитваше да я изкара от равновесие.
Искаше вода, а когато тя му донесеше чаша, казваше, че вече не я иска. Нареждаше ѝ да отвори прозореца, а няколко минути по-късно да го затвори. Няколко пъти нарочно хвърляше предмети на пода и чакаше Сара да се ядоса.
Но младата жена всеки път спокойно продължаваше работата си.
До края на деня това започна да го дразни още повече.
На следващия ден всичко се повтори. После и на по-следващия.
След няколко дни шейхът изведнъж осъзна, че за първи път не успява да накара друг човек да изгуби самообладание.
На четвъртата сутрин Сара донесе лекарствата, постави ги на масичката и спокойно попита:
— Мога ли да ви задам един въпрос?
Шейхът свъси вежди.
— Питайте.
— Наистина ли искате да оздравеете?
Той се изненада.
— Разбира се.
— Тогава защо всеки ден отблъсквате хората, без които ви е много по-трудно да преминете през лечението?
В стаята настъпи тишина.
Сара не го обвиняваше и не се опитваше да го поучава.
Тя продължи:
— Прочетох историята на заболяването ви. Тук пише, че преди винаги сте били заобиколен от много хора. Но сега почти никой от семейството ви не идва. Нито синовете ви, нито роднините, нито приятелите. Остана само персоналът на болницата.
Шейхът не отговори.
— Вие отблъсквате дори хората, които се опитват да ви помогнат — каза спокойно Сара. — Може би ви се струва, че хората се интересуват от вас само заради парите ви. Но понякога човек си тръгва не заради парите, а защото повече не иска да търпи постоянната грубост.
За първи път шейхът не намери какво да отговори.
Сара се обърна и излезе от стаята.
През целия ден той мълчаливо гледаше през прозореца.
Думите ѝ не му даваха покой.
На следващата сутрин, когато Сара влезе с лекарствата, той за първи път не повиши тон.
Само тихо попита:
— Наистина ли мислиш, че проблемът е в мен?
Сара отговори честно:
— Ако за няколко месеца повече от двадесет медицински сестри са си тръгнали от вас, може би проблемът не е бил във всичките двадесет.
Шейхът дълго мълча.
Накрая тихо каза:
— През целия ми живот никой не се е осмелявал да ми каже това право в очите.
След този разговор поведението му започна постепенно да се променя.
Не веднага.
Понякога все още губеше самообладание, но вече успяваше да го осъзнае и сам се извиняваше. Медицинските сестри престанаха да искат преместване, а лекарите забелязаха, че пациентът е станал по-спокоен и най-накрая реагира по-добре на лечението.
След няколко седмици здравословното му състояние се подобри.
Преди да бъде изписан, шейхът помоли Сара да дойде при него.
Тя помисли, че иска да се сбогува.
Но вместо това той ѝ подаде папка.
Вътре имаше документи от банката.
Сара ги разгледа внимателно и вдигна поглед изненадана.
Оказа се, че шейхът е помогнал на семейството ѝ да изплати дълга, заради който можеха да загубят дома си.
— Защо го направихте? — попита Сара.
За първи път шейхът се усмихна искрено.
— Защото ти беше първият човек, който ми помогна да видя не само болестта си, но и самия себе си.
Сара не отговори.
— Ако се беше уплашила и беше си тръгнала като останалите — продължи той, — може би до края на живота си щях да остана човек, който има всичко, освен близки хора до себе си.
Тази среща промени и двамата.
Сара успя да спаси дома на семейството си, а шейхът за първи път от много години разбра една проста истина:
парите могат да накарат хората да дойдат, но само уважението и добротата могат да ги накарат да поискат да останат.
